Тръгнахме късно и вече се стъмваше. Необичайно за рационален мъж като теб, обичаше да шофираш по тъмно. Искаше да покориш нощта. Аз пък обичах тъмнината. По това се различавахме. Аз ѝ се наслаждавах, докато ти се опитваше да я победиш.
В средата на октомври, вечерите падаха рано, придружени от мъгли и дъжд. Любимото ми време. Пътувахме между села, почти безлюдни, като декори на страшни филми. Но с теб никога не ме беше страх. От нищо.
Тук-там из селцата, потънали в мъгли и заобиколени от вечни гори, проблясваше по някоя къщурка. Караше бавно, а аз все надничах в жълтите блещукащи прозорци, под пушещи комини, които сякаш създаваха мъглата. Тези огнени стъкла, насред тъмната вечер, ме караха да се чувствам добре. Да си представям баби и дядовци, които пекат червени чушки и слушат радио. И се обичат.
Къде отивахме, не знаех. Така и не ми каза. Но тръгнах веднага. С теб не ми беше нужно много. Достатъчно беше да те има.
Свалих прозореца, за да си проясня главата.
Есента мирише по особен начин. На цветове. На много черно небе, с много малко звезди. На много гъста бяла мъгла, мека като памук. На ярко червен огън. На жълти листа. На разлято червено вино.
На задната седалка се търкаляха две тикви, които ми купи от една баба до пътя, от едно забравено от Бога село.
– Ще ти стане студено – каза ми.
– Искам да дишам – поех есента с цялото си сърце.
Карахме цяла нощ. По едно време заспах. Само в твоята компания заспивах толкова лесно.
По изгрев подминахме поредното село. Имах чувството, че е последното и след него няма нищо. Оказах се права.
След последната къща поехме по стръмен път, нагоре в планината, облечена в толкова много цветове. Гората наоколо сякаш бе загърната от одеяло, съшито от шарени кръпки. И макар безразборно зашити една за друга, бяха в пълна хармония. Зеленото, златното и червеното, тук-там бяха прекъсвани от кафяво и дори нещо, което приличаше на лилаво отдалеч. Слънцето вече се показваше над върховете бавно, а щом погалеше с лъчите си листата, ги палеше в нови и нови цветове, чийто имена не знаех.
Погледнах те. Косата ти бе започнала да придобива онази червена нотка, която свързвах с току-що опечени кестени. Където я погалеше слънцето блестеше в тъмно червено. Докоснах те точно там.
– Почти стигнахме.
Къщата, която се появи след поредния завой, бе сякаш на векове. Бе построена от много камък и малко дърво. Сякаш направена от планина и гора. И макар и вековна, бе чиста и спретната, със силно пушещ комин и чисто бели чаршафи, току-що проснати на двора.
Слязохме от колата и си представих как от къщата излиза стара магьосница малко лоша, но и много добра, която повелява силите на гората. И тогава вратата се отвори и се появи тя…
Изглеждаше твърде стара, за да се грижи за тази къща сама. Да пали огнището и да пере чаршафите до бяло. Имаше най-сините очи на света. Над шарената си рокля, носеше ярко жълта плетена на ръка жилетка. На врата ѝ висеше огърлица със синьо око.
Само черната панделка, прибрала побелялата ѝ коса, подзказваше, че някога е обичала, но е загубила любовта.
Махна ни да отидем при нея. А ти ме хвана за ръка.
– Тъкмо сложих кафето. Влизайте. – каза с глас, който знаеше всички тайни на света.
Седнахме на масичка, която бе познавала и по-добри времена, но блестеше от чистота. Навсякъде висяха наръчи със сушени чушки, чесън и изсъхващи зелени билки. Сипа ни кафе в малки чаши от много старо медено джезве.
– Изпийте го с ясен ум и чисто сърце. После ще ви гледам на кафе.
През цялото време се държахме за ръце, а аз пиех горчивото кафе със затворени очи. Тази вещица ме караше да се чувствам добре, усещах, че и с теб е така.
Когато взе чашите и ги погледна като отворена книга, се усмихна широко.
– Такава любов рядко се среща. Прилича на лятна буря в морето, разпукваща се череша през пролетта, ледени висулки в зимна утрин и си има всички цветове на есента. Били сте заедно и преди, били сте небесни звезди, водили сте войни, умирали сте и сте се раждали все, за да се срещнете. Този път ще е лесно. Ще се държите за ръце, ще печете чушки и ще слушате радио.
От сърцето ми падна камък, който не знаех, че носех, а по обратния път към дома, всички прозорци в безлюдните села, светеха в ярка, жълта, топла светлина.
Comments: no replies