FDADD071-9C49-4F4B-9C7B-DA75D55A26E5

Любов като есен

Тръгнахме късно и вече се стъмваше. Необичайно за рационален мъж като теб, обичаше да шофираш по тъмно. Искаше да покориш нощта. Аз пък обичах тъмнината. По това се различавахме. Аз ѝ се наслаждавах, докато ти се опитваше да я победиш. В средата на октомври, вечерите падаха рано, придружени от мъгли и дъжд. Любимото ми време. […]

{"source_sid":"3B8864F5-07A0-4B23-A0A2-3CA8240D77E9_1588869600571","subsource":"done_button","uid":"3B8864F5-07A0-4B23-A0A2-3CA8240D77E9_1588869600560","source":"editor","origin":"gallery"}

Такова ми е едно…

Такова – дума, която може да замени всяка дума в българския език Такова ми е едно неделно, следобедно, по октомврийски дъждовно в понеделник сутрин, в средата на юли. Пие ми се едно такова вино, тъмнолилаво, с нотки на лавандула, във висока тънка стъклена чаша. Слуша ми се една такава музика, на грамофон, от стар прашен […]

Изображение

Три слънчогледа и смокиново сладко

-Спри!

Полето със слънчогледи по залез слънце, беше притаило дъх до прашния селски път, и макар и само на сантиметри от асфалта, изглеждаше като отделна вселена, чиста и гравитираща около същото онова слънце, което толкова обичах да снимам.

Скочих от колата и се затичах, прескачайки бурените, които заплашваха да превземат пътното платно, а то свършваше ей така в нищото, без банкет или павета, както свършва небето на хоризонта. Отсечено.

Откъснах бързо три слънчогледа, отправяйки молитва за опрощение, за това злостно деяние към боговете и молба за прошка към стопанина на полето.

-Семки ли ти се доядоха, селянче? – попита ме с онази половин усмивка (заради която се влюбих) в момента, в който затръшнах вратата.

-За баба ти са. – и ти хвърлих цветята в скута.

-Баба ми има цяла градина с цветя, едва ли ще се трогне, ако ѝ занеса още няколко.

-Няма жена, на която да не ѝ трепне сърцето, че си ѝ откъснал цветя, ей така от пътя, по който караш, спрял, просто защото са ти напомнили за нея.

Слънцето имаше навика да залязва най-бързо, когато небето е най-красиво. Когато потеглихме в облак прах от канавката се въздържах да извадя телефона и да снимам залеза. Този щях да си го помня. В сърцето.

Баба ти ни чакаше с отворена порта, изметен двор и брашно за питката, която чакаше да бъде омесена. Не каза нищо за слънчогледите, но свали от шкафа най-хубавата и прашна ваза и ги сложи на масата.

Дядо ти вече си пиеше ракията на двора със салата и те смъмри, че все закъсняваш. Седнахме до него, на онези разнебитени стари дървени столове, поели толкова дъжд, сняг и слънце, че плачеха под тежестта ни. Комари и мухи се въртяха около лампата до вратата, която хвърляше едва снопче светлина до нас.

Ядохме розови градински домати, нарязани на големи парчета и топла питка със сирене. Беше толкова тъмно, че се хранехме само с вкуса си, без да виждаме нищо. Усещах босите ти крака под масата, трепкащи, когато нещо те полази. Миришеше на изгоряла трева и фурна с дърва.

Дядо ти ни предложи ракия, а ти както винаги каза, че не пиеш. „Ракията не е за пиене, а за споделяне, нищо не знаете вие младите.“

Ритнах те под масата и подадох двете ни чаши. Ужасно ми гореше на гърлото дядовата ти ракия. Вече ми гореше като душата.

Като си легнаха с баба ти, придърпахме два стола в най-тъмното кътче на градината и загледахме небето. У дома нямаме такива звезди, каза ми. Когато те целунах имаше дъх на пожар и на дом, имаше вкус на домати и умиращо лято.

Спахме на отворен прозорец и спуснати пердета, на най-малкото двойно легло, което светът е виждал, опрели чело в чело и отвили крака под чаршафа.

По изгрев петелът на съседите се разкудкудяка.

-Напоследък като се събудя, все тебе виждам – ми каза.  

-Това зелено на очите най-много ти го харесвам – в покой – отговорих и заспах отново, с лъчи от изгрев по връхчетата на миглите.

На тръгване баба ти каза да се обаждаш по-често. Не спомена нищо за идване, но тя те знае, че все закъсняваш.

Даде ми две бурканчета смокиново сладко и каза да не слушаме много силно музика в колата.

На излизане от селото спрях звука на радиото и отворих широко прозореца.

-Добре ли си?

-Имам две бурканчета със смокиново сладко. Животът не може да е по-хубав.

{"subsource":"done_button","uid":"3B8864F5-07A0-4B23-A0A2-3CA8240D77E9_1586706418569","source":"editor","origin":"gallery","sources":["319764369041211"],"source_sid":"3B8864F5-07A0-4B23-A0A2-3CA8240D77E9_1586706418576"}

Щастието в кутия

Снегът завалява. И ми става студено. Винаги когато навън става студено, се разхождам нервно из кутията си от злато. Огромна кутия от злато, с екрани вместо прозорци, които прожектират слънце, когато навън вали дъжд, пускат ден или нощ по поръчка, екрани, по които никога не вали сняг. Така са програмирани. Но аз знаех, че вали, […]