Обичам чувствата на физическо ниво. Сега ще кажете „Ти, дето се кълня в духовното, как така?!“. Ще ви разкажа.
Обичам ония емоции дето разтуптяват сърцето. Дето ти настръхва кожата от допир.

Как ти настръхва душата?

Тя не умее. Вярно вечна е, божествена е, знае как се обича. Ама с нея не можеш да го покажеш това обичане, по дяволите. Но с тялото… Живея за онея моменти, в които емоцията е толкова силна, че много преди да си осъзнал с ума си какво правиш, вече си се хвърлил да целуваш. И никога не съжаляваш.

Да живеят целувките, напук на разума.

Колко пъти, като дете омагьосано от кацнала пеперуда, протегна ръка за докоснеш нечия буза? И чак после осъзна, къде са пръстите ти…? В най-хубавите пъти от живота.
Това е свобода.
Като се опариш се дръпваш, без изобщо да го мислиш. А е толкова хубаво и да докоснеш, без изобщо да го мислиш. Рефлекс му казват. Аз го наричам желание. Толкова силно.
Четох някъде, че децата хапят, защото те обичат. Толкова силно, че не знаят какво друго да направят. Случвало ли ти се е? Ей така, да искаш да го вкусиш тоя човек като ябълка, ама да не го боли. Само да му оставиш следа.