Кой ходи на море в края на октомври и до днес не знам. Но в морското градче беше пълно с туристи. Личеше им по меланхоличната походка, небързаща за никъде и нелепо големите чанти, от които стърчаха банани и дръжки на чадъри. Плажовете бяха пълни с хора, неуморно събиращи и последния лъч светлина, сякаш от ноември до юни щеше да е непрогледна нощ.
Ние идвахме, за да се наспим, за малко далеч от децата, колкото и да ни липсваха. Но и сънят ни липсваше.
Идвахме, за да се държим за ръце и да се целуваме по врата, защото вкъщи някак забравяхме.
Денят, в който пристигнахме заваля. Планирал си го, защото знаеш колко обичам бури над морето.
Докато всички се молеха на боговете слънцето отново да изгрее, защото няма какво да се прави „на морето“, докато вали, ние тръгнахме пеша из старата част на града. И това си планирал.
Старите къщи, по криви каменни улички, криеха малки дюканчета за сувенири, ръчно направени играчки и домашни бурканчета със сладко. Антикварни магазини и работилницата на онзи дядо, който рисуваше по дърво с огън.
Онази баба пред портата си, опънала сергия със сладка от смокини и внуците ѝ, които беряха натежалите плодове от дървото до нея и изяждаха половината през смях.
Криеха и онази, другата страна, между старите къщи, където току се появяваше някоя тясна уличка и разкриваше малко парченце море и мрачно небе. И после се скриваше. И сякаш вече ги нямаше.
Там беше и галерията в мазето, с високи стени и картини на никому неизвестни художници, която обичах до болка. Винаги си обещавах, че догодина ще купя нещо, само и само да имам причина да се върна.
Ядохме късно, на една тераса над скалите, загледани в далечната стихия в морето, чупехме мидите с ръце и отпивахме вино от стари надрани стъклени чаши.
Нямах търпение да дойде бурята.
Дойде през нощта и гърмя така сякаш бяхме съгрешили срещу боговете. На сутринта си беше отишла, но остави следите си. Бяхме сякаш между два свята, вчера и днес, днес и утре.
Ти седеше пред прозореца и четеше вестник. От къде беше намерил вестник на това място на края на света, в 21 век, не знам. След толкова години все още ме изненадваше.
Косата ти беше мокра, от крайщата ѝ се стичаха ситни капчици и попиваха по яката и раменете на синята ти ленена риза. Винаги стоеше така след душ, с подгизнала коса, блестящо тъмна, докато не изсъхне по най-елегантния и влудяващ начин.
Беше започнала да побелява кротко около слепоочията ти и, дявол да те вземе, изглеждаше по-добре от всякога.
Това, от което не можех да откъсна поглед обаче, и седях тихичко в края на леглото, без да ти правя забележки за вестника и косата, бяха очите ти.
Господи, бях описвала един милион мъжки очи в разказите си, а за твоите и до днес нямах дума. Или цвят.
Небето отвъд прозореца зад теб беше като от кълба черен дим, морето беше така притъмняло, че в далечината отдавна не се разбираше къде свършва едното и започва другото. Сляли се бяха и морето заплашваше да се излее от небесата и да ни потопи в черния пожар на облаците. На фона на това аз гледах само очите ти.
Прекалено светли за вкуса ми. Бледозелени и кристални по края, и почти разтопено златни около зеницата, която блестеше черна в средата и сякаш щеше да ме погълне. Тук там в зеленото и златното се търкаляше по някоя тъмна прашинка, от нещо, което кълна се, бяха парченца от сърцата, които си разбил.
Синьото на ризата ти караше очите да са неприлично цветни, сякаш гледах черно-бяла фотография, на която са оставили само техния цвят.
Мигаше бавно, местеше едва забележимо погледа си по думите във вестника. Разглеждаше, не четеше.
– Мислила ли си, какъв образ ще се отпечата от вътрешната страна на клепачите ни, в последния миг от живота ни на тази земя? – попита ме, все още гледайки вестника в ръцете си.
– Всъщност да. Все по-често мисля за това. – отвърнах.
– И знаеш ли на твоите какво ще е? – попита и вдигна най-накрая погледа си към мен.
– Всъщност да. Знам много добре.
Comments: no replies