Такова – дума, която може да замени всяка дума в българския език

Такова ми е едно неделно, следобедно, по октомврийски дъждовно в понеделник сутрин, в средата на юли.

Пие ми се едно такова вино, тъмнолилаво, с нотки на лавандула, във висока тънка стъклена чаша.

Слуша ми се една такава музика, на грамофон, от стар прашен винил, дето на моменти се смущава от толкова слушане.

Гледа ми се стичащ се дъжд, по едни такива остри мъжки скули, дето можеш да си порежеш пръстите на тях и с удоволствие после да си ближеш раните.

Такова ми е едно да вдигам въстания, да свалям режими, да се разхождам боса по златния пясък, дето го има само на Ипамена, да се боря с бикове, да строя въздушни кули.

Едно такова ми е, да ти свия в цигара всичките въздишки, докато спиш и да ги изпуша, да ми изгориш отвътре дробовете.

Едно такова ми е да чета Вергилий и Фройд и нищо да не им разбирам, ама да знам, че ти ги разбираш. Яд ме е такова, че не ти се занимава да ми ги обясняваш.

Едно такова ми е да пусна Персеиди по небето, като знам, че стоиш на балкона и гледаш нагоре.

Едно такова ми е да паля свещи, в единствения храм, който познавам – леглото ти.

Такова едно ми е да ти кажа всички имена, дето съм измислила за неродените ни деца и колко зле ми стои фамилията ти и че ще я взема с тире.

Такова ми е едно пусто под кожата, когато не си в стаята. Или на земята.

Искам да те хапя като ябълка и да имаш вкус на щастие, такова вечнозелено, морски буреносно, такова сърцеразбиващо.

Странно е как човек може да живее без бъбрек, без ляв крак, без десен крак, без акъл, без образование, без прочетени книги. Без едни такива неща дето са си изконно негови, ама да живее. И после да не може да живее без друг човек. Един такъв дето никога не е бил негов и никога няма да бъде, ама нá – без него да му е едно такова празно. И да не може да живее. Да съществува – да, но не и да живее.

Такова ми е едно, дето не ми се живее без тебе.