Влязох там с усещането, че влизам на свещено място. Такова и трябваше да е усещането, нали?

Тръгнах по коридори, които разказваха библейски истории, с картини, фрески и статуи на ръба на благоприличието.

Бях гледала филми за това място. И най-добрата режисьорска намеса, не можеше да предаде на лента и екран, вълнението на това място. Размерите. Мирисът. Усещането.

Вървях по коридори, които щяха да ме отведат в някоя огромна зала, с бликаща светлина, през огромни прозорци до небето. Чак до Бога.

Зала, толкова голяма, за която да се чудя, как е прекосявал най-възрастният папа, за да отиде до тоалетната.

Стигнах до вратата и почуках. Бях сигурна, че ще ми отвори кардинал, облечен в червено. Или някой друг висш църковен служител, чийто чин и длъжност не знаех.

Отвори ми обаче Той. Разбираемо. Той ме беше поканил тук и Той ме посрещна.

Беше висок. Всъщност огромен. Стояхме на една и съща надморска височина, но сякаш той стоеше на балкона на базиликата “Свети Петър”,  аз бях една малка точица на площада долу.

Исполин.

И въпреки висотата си, той изглеждаше смирен. Като възрастен овчар, стоейки до последната останала овчица от стадото му.

Бях вцепенена. Не знам какво очаквах. Може би ако ми бе отворил Бог нямаше да съм толкова втрещена. А той? Той се усмихна.

Търсех лице от Холивуд, което щеше да го изиграе в следващия ултрапопулярен сериал на Netflix. Може би отново Джъд Лоу. Но не можех да избера.

Беше красив, с чуплива тъмна коса и бяла кожа. Зъбите му бяха равни и също бели. Лице с правилни и меки черти. Високи скули, леки тръпчинки, гъсти мигли, правилен нос, плътни устни. Изглеждаше млад, прекалено млад за този пост. Но тогава стигнах до очите му. Хилядолетни. Стари, дълбоки, уморени, но мили. Погледът му беше син, весел, леко любопитен и… знаещ.

Затова има прегради в изповедалните. За да се крият от тези очи грешниците. И да лъжат, да лъжат, да лъжат.

– Здравейте, отче.

Отдръпна се и ме покани с жест в стаята.

Стая.

Нито помен от огромните бляскави зали, които дават по телевизията. Висок таван, стени в светло синьо. Маса, два стола, отворен широко прозорец. Над масата – разпятие, а на нея – бутилка фанта портокал и две чаши.

Тайно се надявах, докато си говорим да пием от най-хубавото ватиканско червено вино. Не от онова за причастията в неделя, а от онова в избите на кардиналите. Но фантата беше по-подходяща.

Слънчева, като човека срещу мен. Забавна, освежаваща.

Беше облечен в бяло и излъчваше такава чистота, че ми идеше да си измия ръцете преди да седнем на масата.

Попита ме дали съм християнка. Аз го попитах дали наистина е избран от Бог. И двамата не отговорихме веднага.

Говорихме си за света, любовта към ближния и колко лесно е да съгрешиш.

“Пътят към ада е постлан с добри намерения.”

На тръгване го попитах.

– Може ли да ви целуна ръката?

Подаде ми дясната си ръка, която изглеждаше нереално груба на фона на целия му божествен блясък. Беше ръка, която работеше, не само се кръстеше.

Наведох се и я докоснах с устни.

Той се наведе и целуна челото ми.

“Всичко ще бъде наред.”