Има хора като лятна бушуваща буря, измокрят те до кости и ти развалят прическата, но бързо утихват и такива, които бавно се трупат на преспи по костите и ако знаеш как да ги гледаш, на снежна приказка стават.

В топла вода да ги потопиш, на лед ще я направят, на слънце да ги оставиш, сняг ще завали.

Бавно и дълго, много променливи, ту мрачни, ту сред мрака слънце, с мразовити утрини и топли следобеди. Каквото си изтеглиш. Не каквото е предрекла прогнозата.

Отиват им едно-две вина, колкото да плъзне усмивка и очите им да заискрят. Колкото да си стоплиш за малко душата. И все да си търкаш ръцете, не ще ти се стоплят, ама като инатливо дете, все на студа искаш. До измръзване. Всичката прежда на света, не ще те спаси.

Като снежна буря са красиви, ама отвътре, иска се смелост да излезеш и да ги прекосиш. Вятърът им все от Север духа и като се ударят в циклон, често вали. Че нали наопаки се въртят.

А ако ги стоплиш, ще се разтопят. Само в центъра си горят.

На времето нищо му няма. Но още ми е студено.