– Трифоне, тука ли си?

Между лозите чуваше шум. Въздухът свистеше.

– Зарязвам. – шума не спираше. Беше яростен, сякаш, ако спреше, нямаше да знае какво да прави.

Макар и февруари, слънцето напичаше здраво. Болно време, казваше баба ѝ. В тия дни трябваше всичко да е побеляло, да спи под дебело бяло одеяло на топло. Не да съхне на слънцето.

– Нося ти виното за поливане, забравил си го. – тръгна към него.

Беше си все същият, с все същия стар кожух на баща му. Все така смръщен, загледан все в работата. Все така не се усмихваше, някой като го поздрави.

– Аз щях да се върна да си го взема – не отделяше очи от лозите и продължаваше да зарязва с косера – не трябва да си тука.

– Че защо?! – засмя се.

– Жени не се допускат на зарязването. Това е закон.

– Абе, Трифоне, какви закони, това са легенди. – продължаваше да се смее, а той да зарязва.

– Не са легенди. Има причина да е забранено.
– Така ли? И защо?
– Жените не умеете да зарязвате. Това е мъжка работа. Вие изкоренявате. Нямате търпение и го изтръгвате с все корените.

– Ех, Трифоне, едва февруари е, а на тебе вече слънцето ти е напекло главата, така говориш. – все така говореше, с приказки и легенди. – Защо продължаваш всяка година с тоя стар ритуал? – не трбяваше да пита, а да си ходи, нищо нямаше да излезе от тия приказки.

– Хората са забравили как се гледа тая земя. – наведе се да вземе една паднала пръчка. – Нищо не е остаряло, просто ние сме забравили. Всичко си е същото и земята, и небето. Хората сме се променили. Забравили сме да се молим. Да се надяваме. Все напред гледаме, а трябва да се обърнем и настрани, да видим кой е до нас. Какво е останало след нас. Че ако няма нищо след нас, за какво живеем? Една лоза поне да остане, години наред да ражда грозде, дори и нас да ни няма. Да научим и тези след нас на същото трябва. Да знаят, да гледат, да научат и те някого. И така да вървим във времето. Да говорим. Това тука всичко е вълшебство, не разбираш ли? Като любовта е.

– Любов ли?

– Да, не е същото, че друго като любовта няма. Но си приличат. Даваш, за да получиш. Грижиш се, за да се радваш после на плодовете си. Трябва да чакаш. Ала понякога колкото и да чакаш, не получаваш нищо. Ако е изгнило отвътре, не ражда. Не обича. Ако много го напече, ще изгори, ако падне късен сняг, ще го попари. Време. Това е най-важното. За лозето онова навън, температурите. За любовта, онова дето е вътре в нас. И ни отброява остатъка.

– А ти обичаш ли, Трифоне?

– Обичам, как да не обичам. Зарязах си сърцето и го закопах в тия лозя, от които се роди черно грозде и аленочервено вино потече. Зарязах и си зарових сърцето, почти цялото, оставих си колкото залък хляб, колкото да мога да седя изправен и да правя вино.

– Ти си луд, Трифоне. Щях да кажа, че си пиян, ама знам, че не пиеш. Затова си просто луд, а от това оправия няма. – хвърли на земята бъкличката с виното за поливане, зарад оня обичай дето той така яростно спазваше всяка година, обърна се и си замина.

Усмихна се. Рядко го правеше и никога, когато тя гледаше. Наведе се и взе бъкличката. Разклати я и я отвори. Дъхна му на виното от миналата година, дето направи. Наистина не пиеше. Погледна аленочервената вода, дето тя толкова обичаше. Особено зиме, когато ѝ е много студено. Прекръсти се и поля кютука. За берекет. За легендата. За да се роди още по-черно и сочно грозде. За да потече алено вино. И за да ѝ е топло зимата.

———
Мъжете и жените са като гроздето. Различни сортове. С дебела или тънка обвивка, със силен и по-силен аромат, със сладък или тръпчив вкус. Трябва да си майстор да ги събереш правилно. Понякога мъжете и жените са майстори и намират начин да затуптят заедно. На един език. Тогава се ражда хубава любов и хубаво вино.