Мекота. Мекота където и да се докоснеш. И светлина. Светлина навсякъде. Бяла, мека и топла.

Успокояваща.

И ръцете ѝ около теб, силни. Прегръдка, толкова нежна и силна, че просто те кара да се сгушиш в нея. Чистота, на ума, във въздуха, навсякъде около теб. Искаш я да се увие по-плътно около теб, да можеш да я почувстваш навсякъде.
В началото беше яростта, безумство, а тя те прегръща сякаш иска да те спре, да те задуши, а не да те стопли. Дърпаш се, беснееш, удряш се в стените, падаш, влачиш се, но тя е прекалено силна. Онази прегръдка. След това спокойствието потича по вените ти.

Наркотично.

И разбираш, че всичко, от което имаш нужда е тази прегръдка, топлината и силата ѝ те успокояват и просто искаш да положиш глава в мекотата. Заспиваш или губиш съзнание след яростните сълзи, тя е там и те прегръща. Събуждаш се по-уморен от всякога, тя е там и те прегръща.
Светлина, топлина и мекота те обгръщат и те карат да заспиш отново. Не знаеш колко ще продължи, ще те пусне ли някога, в началото се молиш да го направи, сега не си толкова сигурен. Топли ръцете ти, успокоява дишането ти, обгръща тялото ти и го пази от всичко, от всички, от теб. Тя е твоята мека броня срещу света на демоните, когато те прегръща нищо не може да те нарани.
Прегръдката на майка, към страдащото ѝ от ожулени колене дете,
прегръдката на любовница, късно през нощта,
прегръдката на приятел, с тихи думи “всичко е наред“,
прегръдката на любима след дълга раздяла…
Твоята прегръдка.
Сякаш не прегръщта тялото ти, а самата ти душа.

Успокояващо.

След сякаш векове, светлината угасва, наркотика е разграден от болна система, а ти седиш в мрака, облегнат на меката стена и се питаш как се измъкваш от тази прегръдка? Няма как, усмирителните ризи се връзват на гърба..