Има едни такива следобеди, дето „време не минава“, както казваше баба.

Август се е настанил между ребрата ми, от едната страна с протяжна прозявка, от другата – с острие от меланхолия.
Докато въздухът е пълен с изгарящо слънце, мръсен прах и още по-мръсна жега, часовникът ми е спрял на 16:10 и време не минава.
Виното върви някак по навик, без вкус на вдъхновение и сякаш съм заседнала в този следобед, който няма никога да свърши. Сякаш утре ще е след векове, а прохлада така и не се задава на хоризонта.

Главата ми изгаря от спомени и километри, градове, в които съм влюбена и хора, в които не съм.
Кожата не ми е удобна в такива следобеди. Поезията не е поезия, светът сякаш е спрял да живее. Праговете са непристъпни и отвън и отвътре. Гладът е неутолим, защото е душевен. Гладна ми е за случване.

16:19.

Лятото е коктейл от скука и всичките ледчета на света, няма да го охладят.
Задъхала ми се е душата.
Август е следобед, от който няма измъкване, няма проспиване, няма разхлада.

Как бягаш от този август?