Жените на моряците мразят морето.

Оная безбрежна шир, дето поглъща мъжете им. Оная любовница, която не могат да преборят любима, дом и деца. Оная, дето всичко взима и не дава нищо.
Оная, дето ги вика денем и нощем, не знае сезони, а вълненията ѝ са смъртоносни.
Оная, дето пропива със сол душите на мъжете и те вече не знаят как да дишат на брега.
Оная, дето пуска мъгли, пали вълните в бяло, примамва в плитчини, а всъщност е по-дълбока от небето.

Лъже като просякиня, приласкава като уличница, дебне като хищница.

Морето не обича моряка, обича само нощта. И ако се впусне морякът по вълните му, по лунната пътека, пътят му е еднопосочен и далеч от дома.

В тези нощи фарът свети три пъти. Веднъж за жената, веднъж за моряка и веднъж за душата.

А на брега, там, където плаче жената на моряка, морето е най-солено.