пръстите ти отброяват края ми окапват ми думите трупат се с прах неизречени пука се по шевовете разбитото ми без-теб-бие мерило ми е липсата да имам два сезона безвремие и вечност
Ръбове
ръбът на рая е ръб на пропаста последна крачка скъсена дистанция недопита чаша от целувки дъх в дъха ръка в ръката душа в душата
С вино в едната ръка
рози не ми се съсипват затова ще ти направя пътека от есенни листа и обещавам ще води към рая ще тръгна по нея с вино в едната ръка и с твоята в другата
Зарязах си сърцето
– Трифоне, тука ли си? Между лозите чуваше шум. Въздухът свистеше. – Зарязвам. – шума не спираше. Беше яростен, сякаш, ако спреше, нямаше да знае какво да прави. Макар и февруари, слънцето напичаше здраво. Болно време, казваше баба ѝ. В тия дни трябваше всичко да е побеляло, да спи под дебело бяло одеяло на топло. […]