-Спри!

Полето със слънчогледи по залез слънце, беше притаило дъх до прашния селски път, и макар и само на сантиметри от асфалта, изглеждаше като отделна вселена, чиста и гравитираща около същото онова слънце, което толкова обичах да снимам.

Скочих от колата и се затичах, прескачайки бурените, които заплашваха да превземат пътното платно, а то свършваше ей така в нищото, без банкет или павета, както свършва небето на хоризонта. Отсечено.

Откъснах бързо три слънчогледа, отправяйки молитва за опрощение, за това злостно деяние към боговете и молба за прошка към стопанина на полето.

-Семки ли ти се доядоха, селянче? – попита ме с онази половин усмивка (заради която се влюбих) в момента, в който затръшнах вратата.

-За баба ти са. – и ти хвърлих цветята в скута.

-Баба ми има цяла градина с цветя, едва ли ще се трогне, ако ѝ занеса още няколко.

-Няма жена, на която да не ѝ трепне сърцето, че си ѝ откъснал цветя, ей така от пътя, по който караш, спрял, просто защото са ти напомнили за нея.

Слънцето имаше навика да залязва най-бързо, когато небето е най-красиво. Когато потеглихме в облак прах от канавката се въздържах да извадя телефона и да снимам залеза. Този щях да си го помня. В сърцето.

Баба ти ни чакаше с отворена порта, изметен двор и брашно за питката, която чакаше да бъде омесена. Не каза нищо за слънчогледите, но свали от шкафа най-хубавата и прашна ваза и ги сложи на масата.

Дядо ти вече си пиеше ракията на двора със салата и те смъмри, че все закъсняваш. Седнахме до него, на онези разнебитени стари дървени столове, поели толкова дъжд, сняг и слънце, че плачеха под тежестта ни. Комари и мухи се въртяха около лампата до вратата, която хвърляше едва снопче светлина до нас.

Ядохме розови градински домати, нарязани на големи парчета и топла питка със сирене. Беше толкова тъмно, че се хранехме само с вкуса си, без да виждаме нищо. Усещах босите ти крака под масата, трепкащи, когато нещо те полази. Миришеше на изгоряла трева и фурна с дърва.

Дядо ти ни предложи ракия, а ти както винаги каза, че не пиеш. „Ракията не е за пиене, а за споделяне, нищо не знаете вие младите.“

Ритнах те под масата и подадох двете ни чаши. Ужасно ми гореше на гърлото дядовата ти ракия. Вече ми гореше като душата.

Като си легнаха с баба ти, придърпахме два стола в най-тъмното кътче на градината и загледахме небето. У дома нямаме такива звезди, каза ми. Когато те целунах имаше дъх на пожар и на дом, имаше вкус на домати и умиращо лято.

Спахме на отворен прозорец и спуснати пердета, на най-малкото двойно легло, което светът е виждал, опрели чело в чело и отвили крака под чаршафа.

По изгрев петелът на съседите се разкудкудяка.

-Напоследък като се събудя, все тебе виждам – ми каза.  

-Това зелено на очите най-много ти го харесвам – в покой – отговорих и заспах отново, с лъчи от изгрев по връхчетата на миглите.

На тръгване баба ти каза да се обаждаш по-често. Не спомена нищо за идване, но тя те знае, че все закъсняваш.

Даде ми две бурканчета смокиново сладко и каза да не слушаме много силно музика в колата.

На излизане от селото спрях звука на радиото и отворих широко прозореца.

-Добре ли си?

-Имам две бурканчета със смокиново сладко. Животът не може да е по-хубав.