Заставаме вечер пред огледалото с размазания грим от сутринта. Под ярките флуоресцентни лампи виждаме изсъхналата, ронеща се спирала, събралия се в ситните нови бръчици грим (появили се след поредната година на мръщене дали пред компютъра, дали докато запали колата в студа, дали след като се заляхме с кафето сутринта и чорапогащникът се скъса, дали след псувнята от задната кола на светофара, след като не можахме да вкараме първа с раздрънката си стара скоростна кутия), после погледът ни се спира на размазаното тук-там червило и подаващата се истинската, сивата, уморената кожа изпод боите…

И докато се опитваме да измием лъжата за годините на лицето и душата, леко започваме да чоплим тук-там, първо леко, после с настървение и ярост, опитвайки се да свалим маската. Опитваме на врата, после около очите и накрая стигаме до тук, до онзи ръб, където започва косата ни. Точно тук. Започваме да чегъртаме с нокът, леко – да не се нараним, но раните вече са там отдолу, така че е безмислено.

Скоро е доста лесно, маската поддава и е готова за сваляне. После осъзнаваме, че с маската ще падне и косата – русата, когато беше на мода, червената, когато горяхме от страст, късата, когато си мислехме, че сме различни, буклите от сватбите, плитките от детството… Пада изкуственият тен, за който прочетохме в последния брой на любимото списание, татуировката близо до сърцето, която мислехме, че значи много и синините от стара, пагубна любов…

Спираме плахо, с мисълта дали отдолу пак сме ние, дали тялото, което ще се покаже няма да ни уплаши до смърт?

Какво пък е още една смърт.

Толкова смърт преживяхме – на мечтите, на почти незапочнал живот, на няколко дълги живота… И започваме да дърпаме кожата, да сваляме, да захвърляме по пода около нас… Изведнъж осъзнаваме, че маската не е една, а са хиляда и започват да падат като есенни листа – изсъхнали, мъртви, натежали не от сезони, а от години носене…

МАСКИТЕ:

На младата

На самоуверената

На идеалната

На справям-се-с-всичко

На домакинята

 

На наранената

На излъганата

На отхвърлената

На изнасилената

На сломената

На разплаканата

На уволнената

На не-си-достатъчно-добра-та

На предпочетох-другата

На „обратната”

На различната

На скъсаната

На забравената

 

И изведнъж цветовете се сменят, бузите поруменяват, очите се избистрят и се появява ЛИЦЕТО:

На детето

На момичето

На дъщерята

На майката

На онази-с-детската-усмивка

На мечтателката

На влюбената

На обичам-да-ходя-боса

На харесвам-луничките-на-носа-си

На щастливата

На истинската

 

С бръчките от смях и няколко белега от детска шарка, с изгорелия нос от онова море, когато спяхме всеки ден на плажа и обръщахме деня в нощ и нощите в ден, с дупката на веждата от онези дни, когато се борехме срещу света и никой не можеше да ни казва как да живеем, с единия крив зъб в усмивката преди да станем идеални.

И тази вечер решаваме да си легнем с това лице, да си спомняме живота преди маските и да не ни стърчат краката от леглото, защото вярваме, че отдолу има чудовища, а сме си оставили пред огледалото маската на безстрашната.

А утре? Утре е неделя и светът си почива, ще си починем и ние.